И понеже човек е като цяло добре да говори за личните си преживявания, за да не бъде обвинен в некомпетентност, нека и аз така да започна.
Планираме второ дете, значи, и второ раждане. Напълно съзнавам, че подсъзнателно натоварвам това още неслучило се раждане с прекалено много очаквания – всъщност очаквам то да подейства като лечебен балсам, да измие и излекува спомените от предходното.
Ненужно секцио. Съвсем сама. Лекар, която ми крещи, докато бърника в мен за разкритие в продължение на няколко минути, защото викайки обяснявам, че ме боли МНОГО. Подсмихване и думите, “Ама тук да не е хотел?” при желанието ми бащата да бъде с мен. И аз, идваща от чужбина, твърдо убедена в правото си да раждам в държавна болница, защото плащам данъци, защото ще върша нещо, присъщо на жената от памтивека.
В отделението ми лепнаха прякора “Оная от Брюксел, дето само пита”. Чух доктор да ме нарича така в съседната стая. Защото искам 10 минути само за мен. Защото искам да обясня какво съдържа онази дебела папка с информация, която съм си донесла от проследяването на бременността ми в чужбина. Защото на никой не му пука.
Дали жената, на чиято трагедия цяла България стана свидетел в последните дни, един ден ще намери сила в себе си да опита отново, и ще се надява, че това ще излекува поне донякъде болката и белезите в нея, оставени за цял живот? Защото нищо от това не трябваше да се случи. Защото е време да кажем “КРАЙ”.
Да излизаме на улицата.
Да протестираме.
Да създадем група във Фейсбук, където да се организираме ден след ден, и така докато не бъдем забелязани, докато не тръгнат промени.
Да говорим, да образоваме, да обясняваме.
Да подадем ръка на жените, на които това тепърва им предстои.
Да настояваме за информация, за отделено само за нас време, да питаме, докато сме доволни от отговора, без да се страхуваме.
Да се изправяме срещу наглото отношение и да го разобличаваме.
Да се застъпваме за тези, които по някаква причина нямат куража да се опълчат, да говорим за тези, които нямат глас.
Да се свържем с госпожи и господа депутатите по райони, сложени там, горе, да ни представляват, и да изискваме промени. Настоятелно и постоянно.
Да въвличаме в това противоположния пол, който до ден днешен е изкуствено държан настрана от тези “женски въпроси”.
Аз все още се надявам на чудо. На чудо, което ще смекчи предишното преживяване. Но за тази жена каквото и чудо да се случи, то ще е почернено завинаги от най-голямата трагедия, която може да сполети жена. Заради едно чудовище в бяла престилка, което явно не е жена, не е майка и не е човек, или е, но някак успява да забрави това, докато практикува професията, в която се е клела да помага на хората в нужда.