Понякога твърде обикновени житейски ситуации те хвърлят в размисли и страсти, които изглеждат прекалени на пръв поглед.
Обаче не са.
Не и като си бременна.
Не и като се бориш за правото на жените да бъдат уважавани и да родят по начин, най-добър за тях, а не за медицинския персонал и... партньорите им.
Нека обясня.
Май разбрах защо на парти по случай раждане на бебе обикновено се събират само мъже – приятели на бащата. Снощи влязох в лек словесен многобой с една такава компания празнуващи мъже, накрая на който ми се искаше да им отхапя краката и да се разплача.
Може би не трябваше.
Става дума за определена социална група мъже, и то доста прогресивна – около 30-35 годишни, образовани, симпатични, повечето работят в сферата на IT технологиите и програмирането. Със сериозна работа, добри доходи. Повечето със стабилни връзки. Абе общо взето като извадени от калъп, и то от калъп симпатичен и свестен.
Само дето в разбиранията си за раждането и прилежащите моменти тези млади мъже, цвета на нацията и прочее, бяха си останали някъде в 70-те години на миналия век. В чудната, блажена апатия на патриархалните отношения.
Бащата, който празнуваше, беше присъствал на раждането и на второто си дете. Това само по себе си предизвика сред присъстващите от мъжки пол възклицания от типа, “Евала, брат ми!”, “Ти си герой”, “Аз не бих го направил”, както и персоналното ми любимо: “Аз бих искал да имам и второ, ха-ха, така че по-добре да не присъствам.” Това от мъж, който чакаше първото в момента. Или този, който заявява, че ще снима с камера през цялото време. Друг отговаря компетентно на моите въпроси, “Защо да не присъства бащата на раждането?”, с “Много жени не искат мъжете да присъстват, не искат да ги виждат така...”
Имаше още 2-3 жени в компанията, не ми е известно раждали или не, но някак те не се включиха в разговора. Бях само аз. Лудата бременна със странните идеи за нещата. Нека поясня: в нито един момент не съм се чувствала нападната или взета на подбив. Младежите бяха до един възпитани и учтиви. Но през цялото време ми беше ужасно тъжно.
Седя аз там, жена видимо бременна, при това с второ дете. Слушам 6-7 мъже, които се изказват кой от кой по-компетентно за процеса на раждане и в повечето случаи говорят доста големи невярности. Ами не знам, но ако бях на тяхно място, щеше леко смешно да ми стане – все едно аз да се изтъпаня там и да започна да им обяснявам за програмирането. Естествено, че знаят много повече от мен. И това е нормално. Но обратното? Никой не се нае да “пита”. За каквото и да е.
Бащата, който празнуваше, ми е близък. Свестен и стойностен човек, отдаден на семейството си, чудесен баща. Той ни разказа надълго и широко за раждането, с подробности. Е, в речта му прозираха, като грозни петна, местата, където собствената му глава и дедуктивна мисъл го напуска и дава път на клишета, заучени и набити от цялата заобикаляща ни култура. Като се започне от омаловажаване на болката и преживяването на раждащата жена (“Тя вече започна да вика, да се мята, ама то няма как”, казано със смях) и си стигне до “компетентното мнение”: “Тя няма как да роди със събрани крака, така че както беше на магарето се наложи да й държа аз единия крак, а акушерката - другия. Тя молеше да й ги пуснем, но нямаше как.”
Този прекрасен мъж, който обича тази раждаща жена, умишлено й е причинил болка и дискомфорт по нареждане на медицинския персонал, пряко в разрез с нейното желание, защото всички те знаят кое е по-добре за нея , но не и тя. Той се е доверил на тях, а не на нея и преценката й.
Да не говорим, че жената е приета поради 7 дни “преносване” (я кажете, вие КОГА точно сте забременяла? Ден и час, моля.), без никаква индикация – без разкритие, без изтекли води, без промяна в тоновете или каквото и да било – и сложена на система с окситоцин за повече от 6 часа, защото “преносва” и раждането трябва да бъде предизвикано на всяка цена. Жена с едно нормално, немедикализирано раждане зад гърба си, протекло без никакви усложнения. И бащата, който заедно с нея се съгласява със всичко, защото “те знаят по-добре”.
Същият този чудесен мъж, който казва, “аз знаех, че няма да роди скоро, бях много гладен и отидох да ям.” На моят въпрос “А тя не беше ли гладна?” срещам ужасени погледи и се изказва мъж срещу мен, който няма деца: “Е тя по време на раждането не може да яде.” В гласа му прозира едва завоалираното “това всички го знаят.” Питам го как си представя да изкара двайсетина часа в тежко физическо натоварване, без да сложи нищо в уста, освен вода. Отваря уста, затваря я. Нещо започва да щрака в главата. Дали?
Най-тъжното е, че и самата жена не е знаела да изисква и се е съгласявала с всичко, което са искали от нея; тя няма идеята, че нещо не е било както трябва, напротив.
Когато наближава момента да започне да напъва, я подканват да се качи на магарето – по думите на бащата, “много модерно, облегалката може да се регулира и да си в почти седнало положение.” Е, с краката вързани и вдигнати нагоре, нали, но все пак. И дума не става за алтернативни, други позиции за раждане, продиктувани от – о, ужас! – това, което тялото й диктува?
На моя подвеждащ въпрос (позволих си и аз да изгаднея) дали в тази болница има опция и двамата родители да са в стая заедно с бебето по време на болничния престой, ококорени погледи колебливо казаха, “ама там всичко е стерилно, има и недоносени бебета, как ще стои бащата там...” Все едно майката априори е стерилно същество, а бащата – някаква мръсна дрипа, която се допуска само от 5 до 6 на свиждане, защото тогава са магическите часове, в които е най-чиста. А през останалото време си е измил ръцете, понеже това си е “женска работа” и той няма какво да търси там... Друго си е да си пийнеш с приятели, да се прибереш по нощите, да спиш сутринта до 10. Да идеш свежичък и чистичък на свиждане с китка скъпи цветя. Да кажеш на жена си колко се гордееш с нея, след като си бил съучастник в насилието над нея, а тя да ти благодари сияеща, без дори да си дава сметка за това. И това са хора, които се обичат много, хора млади и мислещи. Които просто няма как да знаят, че има и друг начин и той не е само за хипита и онези “лудите био-майки”.
Много въпроси си задавам от снощи насам. Не се ли обиждат тези млади мъже, че са третирани като някаква странна, леко нескопосна добавка към раждането и първите дни на собственото си дете, която трябва да бъде държана по-надалеч от съображения за сигурност и да се докосва до безценното вързопче само когато и ако болничният персонал разреши? Ясно ми е, че болничните рутини зависят до голяма степен от предвидимостта и уеднаквяването, но абсолютното изключване на бащата от процеса е ужасно. Макар че по-ужасно е превръщането на бащата от упора на раждащата жена в продължение на болничния персонал – още един, който знае по-добре от нея какво й е нужно и какво изпитва. Без да е прочел дори за етапите на раждане, кога какво се случва, какво изпитва тя във всеки от тях... А тя от своя страна е доволна, че е в хубава частна болница, в която са й “позволили” да се движи през първия етап, “позволили” са бащата да присъства, и общо взето дотам свършва позволеното и започва задължителното. По много мил и хубав начин, понеже си плащаме мнооого пари.
Ето така изглежда раждането за модерното, младо семейство на професионалисти с добро образование и хубава професия. Процес, изцяло отнет от жената, от семейството, ситуиран в скъпа частна болница, където общо взето всичко си е същото, само отношението е по-добро, защото си плащаш.
Както майката, така и бащата в нашето общество изпълняват макар и несъзнателно определени от обществените порядки роли, в които те влизат, когато на сцената ще се поставя пиесата “раждане”. “Модерната” идея, че е добре бащата да присъства на раждането, е точно толкова строго регулирана, макар и твърде завоалирано.
Какво ли би било, ако някой кажеше на тези хора, че раждането може да бъде благо? Че може да бъде силно и разтърсващо, и едновременно притихнало и свещено? (И то без да сме религиозни фанатици, луди учени, вегани, хора, живеещи на село и прочее странни индивиди, на които им идват странни мисли и им се случват странни неща, които не се случват на “нормалните хора”.) Че майката може да повярва и да се вслушва в собственото си тяло и да се отдаде на неговите напътствия, а не на тези на болничния персонал? Че може да бъде заобиколена от хора, които вярват в нея, които й дават достатъчно време и не бързат да се намесят, които действително я чуват, като говори? Че никой не е в правото нищо да позволи или забрани на раждащата жена, защото следва само да благоговее пред чудото, което нейното тяло само ще извърши, ако само му се даде възможност и подкрепа...
Обаче не са.
Не и като си бременна.
Не и като се бориш за правото на жените да бъдат уважавани и да родят по начин, най-добър за тях, а не за медицинския персонал и... партньорите им.
Нека обясня.
Май разбрах защо на парти по случай раждане на бебе обикновено се събират само мъже – приятели на бащата. Снощи влязох в лек словесен многобой с една такава компания празнуващи мъже, накрая на който ми се искаше да им отхапя краката и да се разплача.
Може би не трябваше.
Става дума за определена социална група мъже, и то доста прогресивна – около 30-35 годишни, образовани, симпатични, повечето работят в сферата на IT технологиите и програмирането. Със сериозна работа, добри доходи. Повечето със стабилни връзки. Абе общо взето като извадени от калъп, и то от калъп симпатичен и свестен.
Само дето в разбиранията си за раждането и прилежащите моменти тези млади мъже, цвета на нацията и прочее, бяха си останали някъде в 70-те години на миналия век. В чудната, блажена апатия на патриархалните отношения.
Бащата, който празнуваше, беше присъствал на раждането и на второто си дете. Това само по себе си предизвика сред присъстващите от мъжки пол възклицания от типа, “Евала, брат ми!”, “Ти си герой”, “Аз не бих го направил”, както и персоналното ми любимо: “Аз бих искал да имам и второ, ха-ха, така че по-добре да не присъствам.” Това от мъж, който чакаше първото в момента. Или този, който заявява, че ще снима с камера през цялото време. Друг отговаря компетентно на моите въпроси, “Защо да не присъства бащата на раждането?”, с “Много жени не искат мъжете да присъстват, не искат да ги виждат така...”
Имаше още 2-3 жени в компанията, не ми е известно раждали или не, но някак те не се включиха в разговора. Бях само аз. Лудата бременна със странните идеи за нещата. Нека поясня: в нито един момент не съм се чувствала нападната или взета на подбив. Младежите бяха до един възпитани и учтиви. Но през цялото време ми беше ужасно тъжно.
Седя аз там, жена видимо бременна, при това с второ дете. Слушам 6-7 мъже, които се изказват кой от кой по-компетентно за процеса на раждане и в повечето случаи говорят доста големи невярности. Ами не знам, но ако бях на тяхно място, щеше леко смешно да ми стане – все едно аз да се изтъпаня там и да започна да им обяснявам за програмирането. Естествено, че знаят много повече от мен. И това е нормално. Но обратното? Никой не се нае да “пита”. За каквото и да е.
Бащата, който празнуваше, ми е близък. Свестен и стойностен човек, отдаден на семейството си, чудесен баща. Той ни разказа надълго и широко за раждането, с подробности. Е, в речта му прозираха, като грозни петна, местата, където собствената му глава и дедуктивна мисъл го напуска и дава път на клишета, заучени и набити от цялата заобикаляща ни култура. Като се започне от омаловажаване на болката и преживяването на раждащата жена (“Тя вече започна да вика, да се мята, ама то няма как”, казано със смях) и си стигне до “компетентното мнение”: “Тя няма как да роди със събрани крака, така че както беше на магарето се наложи да й държа аз единия крак, а акушерката - другия. Тя молеше да й ги пуснем, но нямаше как.”
Този прекрасен мъж, който обича тази раждаща жена, умишлено й е причинил болка и дискомфорт по нареждане на медицинския персонал, пряко в разрез с нейното желание, защото всички те знаят кое е по-добре за нея , но не и тя. Той се е доверил на тях, а не на нея и преценката й.
Да не говорим, че жената е приета поради 7 дни “преносване” (я кажете, вие КОГА точно сте забременяла? Ден и час, моля.), без никаква индикация – без разкритие, без изтекли води, без промяна в тоновете или каквото и да било – и сложена на система с окситоцин за повече от 6 часа, защото “преносва” и раждането трябва да бъде предизвикано на всяка цена. Жена с едно нормално, немедикализирано раждане зад гърба си, протекло без никакви усложнения. И бащата, който заедно с нея се съгласява със всичко, защото “те знаят по-добре”.
Същият този чудесен мъж, който казва, “аз знаех, че няма да роди скоро, бях много гладен и отидох да ям.” На моят въпрос “А тя не беше ли гладна?” срещам ужасени погледи и се изказва мъж срещу мен, който няма деца: “Е тя по време на раждането не може да яде.” В гласа му прозира едва завоалираното “това всички го знаят.” Питам го как си представя да изкара двайсетина часа в тежко физическо натоварване, без да сложи нищо в уста, освен вода. Отваря уста, затваря я. Нещо започва да щрака в главата. Дали?
Най-тъжното е, че и самата жена не е знаела да изисква и се е съгласявала с всичко, което са искали от нея; тя няма идеята, че нещо не е било както трябва, напротив.
Когато наближава момента да започне да напъва, я подканват да се качи на магарето – по думите на бащата, “много модерно, облегалката може да се регулира и да си в почти седнало положение.” Е, с краката вързани и вдигнати нагоре, нали, но все пак. И дума не става за алтернативни, други позиции за раждане, продиктувани от – о, ужас! – това, което тялото й диктува?
На моя подвеждащ въпрос (позволих си и аз да изгаднея) дали в тази болница има опция и двамата родители да са в стая заедно с бебето по време на болничния престой, ококорени погледи колебливо казаха, “ама там всичко е стерилно, има и недоносени бебета, как ще стои бащата там...” Все едно майката априори е стерилно същество, а бащата – някаква мръсна дрипа, която се допуска само от 5 до 6 на свиждане, защото тогава са магическите часове, в които е най-чиста. А през останалото време си е измил ръцете, понеже това си е “женска работа” и той няма какво да търси там... Друго си е да си пийнеш с приятели, да се прибереш по нощите, да спиш сутринта до 10. Да идеш свежичък и чистичък на свиждане с китка скъпи цветя. Да кажеш на жена си колко се гордееш с нея, след като си бил съучастник в насилието над нея, а тя да ти благодари сияеща, без дори да си дава сметка за това. И това са хора, които се обичат много, хора млади и мислещи. Които просто няма как да знаят, че има и друг начин и той не е само за хипита и онези “лудите био-майки”.
Много въпроси си задавам от снощи насам. Не се ли обиждат тези млади мъже, че са третирани като някаква странна, леко нескопосна добавка към раждането и първите дни на собственото си дете, която трябва да бъде държана по-надалеч от съображения за сигурност и да се докосва до безценното вързопче само когато и ако болничният персонал разреши? Ясно ми е, че болничните рутини зависят до голяма степен от предвидимостта и уеднаквяването, но абсолютното изключване на бащата от процеса е ужасно. Макар че по-ужасно е превръщането на бащата от упора на раждащата жена в продължение на болничния персонал – още един, който знае по-добре от нея какво й е нужно и какво изпитва. Без да е прочел дори за етапите на раждане, кога какво се случва, какво изпитва тя във всеки от тях... А тя от своя страна е доволна, че е в хубава частна болница, в която са й “позволили” да се движи през първия етап, “позволили” са бащата да присъства, и общо взето дотам свършва позволеното и започва задължителното. По много мил и хубав начин, понеже си плащаме мнооого пари.
Ето така изглежда раждането за модерното, младо семейство на професионалисти с добро образование и хубава професия. Процес, изцяло отнет от жената, от семейството, ситуиран в скъпа частна болница, където общо взето всичко си е същото, само отношението е по-добро, защото си плащаш.
Както майката, така и бащата в нашето общество изпълняват макар и несъзнателно определени от обществените порядки роли, в които те влизат, когато на сцената ще се поставя пиесата “раждане”. “Модерната” идея, че е добре бащата да присъства на раждането, е точно толкова строго регулирана, макар и твърде завоалирано.
Какво ли би било, ако някой кажеше на тези хора, че раждането може да бъде благо? Че може да бъде силно и разтърсващо, и едновременно притихнало и свещено? (И то без да сме религиозни фанатици, луди учени, вегани, хора, живеещи на село и прочее странни индивиди, на които им идват странни мисли и им се случват странни неща, които не се случват на “нормалните хора”.) Че майката може да повярва и да се вслушва в собственото си тяло и да се отдаде на неговите напътствия, а не на тези на болничния персонал? Че може да бъде заобиколена от хора, които вярват в нея, които й дават достатъчно време и не бързат да се намесят, които действително я чуват, като говори? Че никой не е в правото нищо да позволи или забрани на раждащата жена, защото следва само да благоговее пред чудото, което нейното тяло само ще извърши, ако само му се даде възможност и подкрепа...